Млади таланти от град Монтана

Регионална библиотека "Гео Милев" има желанието и амбицията да представи ТАЛАНТЛИВИТЕ ДЕЦА НА МОНТАНА. Това ще бъдат нашите писатели, поети, певци, музиканти, художници, актьори, спортисти, ученици защитили престижни награди на национални и международни олимпиади и др.
УСЛОВИЯ ЗА УЧАСТИЕ: Младежи и девойки до 18 годишна възраст, участвали в различни национални и международни изяви. За да бъдат включени в сайта е необходимо да предоставят снимка, кратки биографични и творчески данни.
ВАЖНО: Произведенията или снимките от участия да бъдат предоставени под формата на текстов файл записан на дискета, компактдиск или изпратени на нашия електронен адрес.
Регионална библиотека "Гео Милев" си запазва правото да не публикува всички получени материали !

 
Георги Светлинов Гогов – ГПЧЕ „Петър Богдан"

Зодия „Везни" и това обяснява всичко. Пише по философия, кандидатства с математика. Представител на Област Монтана на I Национално състезание по история, посветено на 170 годишнината от рождението на Васил Левски. Какво ли уравновесява везната? Текстът участва в XII Ученическа конференция по философия в гр. Бургас. Впечатли и спечели признанието на публиката, състояща се от ученици и учители. Георги участва в две поредни години на конференцията и достойно защитава авторитета не само на гимназията, но и на областта.

„За да открием истината, нужно е поне веднъж в животе си да подложим всичко на съмнение, доколкото това е възможно."

Декарт

XII клас. Време, в което всеки се замисля. Появяват се много спомени и очаквания за бъдещето. Тук истината се проявява като правилност на избора. За да се успее за напред трябва да се стъпи върху твърда основа. И тук е момента да се провери за пукнатини в изграденото до сега. В този случай съмнението помага да открием самите себе си.
Но какво всъщност е съмнението? Двигател на човешкото размишление или поробващо ни?
Съмнение има когато подложим нещо под въпрос, когато липсва сигурност в правилността или истинността на нещото. Всъщност правилно и истинно са две гледни точки към едно и също нещо. В Древна Индия са същесвтували отделни научни дисциплини, наречени веди – знание. Системата от тези знания дава на поколения индийци ключ за осмисляне и подреждане на собствената им дейност и оценката на човешките деяния. От поколение на поколение се предава наставлението принципите - дхарма, артха, кама и мокша да се съчетават, така че да не си пречат един на друг, и в съответния ред да бъдат следвани през възрастите на живота. Дхарма се отнася до закона и нравствения дълг и предписва човешкото поведение. Артха се отнася до същината, полза и изгодата и предствавлява стратегия на практическото поведение. Кама засяга сферата на чувствения, емоционалния живот и любовта. Мокшата се противопоставя на останалите три и означава отказ от активна жизнена дейност и всякави обвързаности с обществото. Колко удобно и колко мъдро. В модерните общества обаче липсва подобен ориентир и се налага всеки индивид да открива истината за нещата. Именно съмнението е метод за изследване на истината. Макар че не винаги то е на наша страна. Ами ако не сме сигурни в нищо? Тогава не само ще сме поробени, но и обречени. Но не може да се отрече, че съмнението развива разума. И какво излиза в крайна сметка? Добре е да се съмняваш, но до там, че да не се изгубиш в съмнението.
Какво е отношението истина - съмнение? Всеки човек възприема истината по различен начин. Тук важна роля играят сетивата. В зависимост от тяхното възприятие се изгражда мнението. В една и съща ситуация всеки възприема случилото се по свой начин и изгражда свое мнение. Но каква е всъщност истината?
Тук възниква въпросът за самите нас – за собствения ни Аз. Възприятията за истина и неистина идват от внушенията и нагласите. Те са предопределени от средата. На тяхна база всеки възприема кое е истина и кое не. Но каква е разликата между истина и неистина – по какви критерии се случва? Всичко, което е истина за един, може да бъде възприемано като неистина от друг. Ето тук играят роля нагласите моделирани от културната среда и духовните ценности.
За да стигнем до истината трябва да се водим от последователности и критическа способност. Изначално се започва с доказани неща, за да приучим ума по-лесно да открива истината. Точно това желание за откриването й усъвършенства разума и ни приближава до истината. В крайна сметка нали разумът е това, което отличава човека от останалата жива природа, неговата способност да мисли и да изразява мислите си чрез думи.
Възможно ли е да се получи опозиция между разум и мислеме? Трябва да се отърсим от досегашните ни възприятия, за да можем обективно да стигнем до истината. Това ново начало ни задължава да проверим всичко чрез разума. Именно това прави Декарт и достига до метода си. Следователно става невъзможно да има опозиция, защото именно мисленето е задвижващата сила на разума.
Всичко казано до сега ме кара да се замисля дали съществува нещо безспорно? Кое е безспорно? Безспорно е нещо, което се приема, че е истина и никой не го подлага на съмнение. Но съществува ли такова нещо? Всичко може да се постави под съмнение. Не можем да сме сигурни в достоверността на нищо. Даже дали сме тук. Просто използваме тази дума. Ако един слепец знае думи като луна, небе, това достатъчно основание ли е да приемем, че те съществуват? Думата може да съществува и без тялото. Или казано по друг начин, мисленето е достатъчно, за да има живот. А можем ли без действието?
В правото, като основен регулатор на обществените отношения, съществува презумцията за невинност до доказване на противното. Доказателставата са гаранцията за откриването на истината. В практиката обаче има примери, при които след време се оказва, че истината е друга. Не случайно Темида е с превръзка на очите и държи в ръка везна!
Истината е това, което цял живот търсим. Тя е различна за всеки и не всеки я открива, но е безспорно нейното търсене. В народопсихологията на българина се прокрадва едно постоянно търсене и постоянно съмнение, което се провокира от цялата действиделност наоколо. Точно като в приказката - Имаше ли Гюро глава или нямаше? Понякога съмнението и недоверието приемат формите на краен скептицизъм и дори нихилизъм.
Да се съмняваш във всичко и да не вярваш в нищо! Каква перспектива за разумното човечество?! Декарт ще се обърне в гроба.
Азът това съм аз, това е всеки от нас. Моят опит и цялото ми досегашно съзнателно съществуване ми подсказват да се съмняваме разумно. Стаичката на съмняващия се човек, достигнал до крайността на съмнението е единственият негов свят.
Времето за съмнения свърши. Дали съм направили правилният избор ще покаже пак времето. Искам да си пожелая – на добър час, човече, по Пътя към успеха и сърцата на другите.

Биляна Огнянова Оникова – ГПЧЕ „Петър Богдан"

За нея: Интересна и прикриваща се. Чувствителна и фина. Изненадваща, а понякога и непредсказуема. Ако говориш с нея оставаш с усещането, че тя е цял един друг свят,автентичен и неподражаем. И това не е само усещане... „Музиката е свещена, поезията е свята,съзидателността е сила".

Писмо от „едно време"

Скъпи четящи,
Нека Ви споделя.
Мисля си за онези писма, които хората са си писали „едно време". Изпълвали ги с думи на любов и вярност и букви като бисери. Писали са толкова изящно, сякаш са рисували по хартията. Писмото било основното средство, чрез което изказвали чувствата си, чрез което постигали искреност и думите им не се накъсвали от притеснение или от вцепенение. Било е романтично и красиво...
И всичките тези грижи за едно писмо, сякаш изпълнено с вълшебство, всичките малки детайли: първо избирали хартията - цвета, дебелината, дори аромата, който тя носи. След това мастилото и писалката,... а пък след това колко място да се остави до първия ред и между редовете, какъв да бъде наклонът на буквите...идвал и моментът, в който се подбирали и подреждали думите; понякога се оставяли и следи от червило или сълзи... Накрая – подпис, дата... но трябвало да се избере и подходящ плик за писмото, печат, красива марка... Оставало някой да го занесе до пощата и дългото чакане да бъде получено...
Всички тези внимателни действия за многократно обмислените думи, изписани като от вълшебна пръчица на късче хартия, пропито от искреността на емоцията и чувествата на подателя. Като че ли тогава думите са значели много повече. Дали това е било само защото трябвало да се купува хартия, мастило, плик, марка и да се чака дълго, за да пристигне писмото?
Чрез писмата хората си казвали колко много се обичат, колко много съжаляват, споделяли болките и радостите си... И това оставало завинаги. Чувствата се запечатвали. Сега забравяме твърде лесно в какво сме се вричали. Писмото носело не само думите, а и жеста; почерка, разкриващ характера и моментното състояние на пишещия; аромата, който хартията е пропила от дрехите на подателя или от стаята, в която е бил; не само думите, а и времето – от състоянието на хартията и според датата; самият миг се шмугвал в буквите. Чрез писмата хората запомнят и запазват част от себе си.
Но сега писма няма; много не помнят, почти никой не чувства и никой не смее да разкрие себе си.
Нека призная преди доста време прочетох едно такова писмо, оптравено към мен. Нямаше плик, нямаше и марка, почеркът изобщо не беше красив. Но беше много хубаво. Наистина не помня почти нищо от него, но знам, че беше хубаво. Сега пък знам, че не съм го заслужавала. И изобщо не смятам, че тогава успях да го оценя. Затова сега, докато пиша това, усещам топлите и солени следи по лицето си и затова плача вечер като си лягам. Самото писмо остава заровено в паметта и забравено за съзнанието ми, защото след като го прочетох, позволих то да бъде изгорено. Позволих! Аз съм една глупава прахосница на писма и на чувства. може би и подателят е виновен, затова че го изгори, т.е. може би затова, че не посмя да запомни мига и да бъде това, което чувства. За което пък, бих казала, че аз съм виновна. Отново. Но това е вече съвсем друга история.... И аз се чувствам затруднена и притеснена да я споделя. А и не го смятам за необходимо.
Малко са примерите, които показват какво би могло да значи едно писмо, а пък и сега писмата не са същите като „едно време". Или хората не са същите? Или все пак само писмата? Дали пък просто вярваме в красотата и правдивостта на неща, които са далеч от нас, за да се спасим от разочарованието, в което живеем и от дъжда, който размива празните думи по сегашните псима и сваля като грим вълшебния прашец на човешкото от кожите ни?
Помислете си за писмата, писани „едно време". Били са много...били са... вече няма кой да ни каже какви са били.
Ваша,
Биляна Огнянова
Оникова

Приказката

Имаше едно време една призрачна пустиня, обгърната от гъста, сребърна гора; запратена в самото дъно на света, заобиколена от черна река, бучаща с глас, погълнал хиляди страшни писъци, сякаш това беше самата Стикс. Пустинята беше съвсем еднообразна пустош, нямаше оазиси, нямаше склаи, нямаще дори географски координати, нямаше център. Тя самата беше своеобразен център на нищото или на нещото, на всичко може би..., но това като че ли беше важна природна тайна. Сребърната скованост на гората сякаш бе излята от гигантски куршум, за да не позволява на нощните същества и видения да я напускат...
В пустинята живееше едно мъничко тринадесет сантиметрово същество, прегърбено и изтощено, с вид на новородено, но преждевременно остаряло бебе. Гледайки в него, човек трудно би могъл да разпознае някакво съществуващо лице, въпреки че съществото беше единствено и неповторимо по вида си. То винаги бе гладно, босо, мръсно и съвсем, съвсем само. Дали беше изоставено или беше избягало? Какво го бе обрекло на тази мизерия и страдание? Кой бе виновен и защо никой не се погрижи за него?
Намирайки го там, аз не успях да разбера почти нищо за него. То мълчеше, понякога примигваше тъжно, потичваше и се криеше насам-натам. Така и не ми проговори. Дребосъчето бягаше от мен, явно мислейки ме за едно от злите същества в гората или пък за някое далеч отвъд нея. Но не само то се боеше от мен – и аз се страхувах от него, осъзнавах, че моето присъствие го измъчва. А в съществото имаше нещо светло, но забравено; приказно, но омърсено; красиво, но увяхващо. То с мъка носеше в себе си част от света, една едничка и смаляваща се част, която тогава видях за последно. Аз се страхувах да не би по някакъв начин да нараня това малко същество, имах тягостното усещане, че неговата смърт може да погуби целия свят. Мъничето беше болно, само в пустошта; нямаше приятели, нямаше подслон, нито имаше какво да яде... Хранеше се с малки парченца от собственото си сърце, пиеше от поточето на собствените си сълзи, спеше под крехкия похлупак на мъртвешката тишина в пустинята, а звездите над него бяха само простички мравки (което обясняваше липсата дори на такива в безкрайния пустинен пясък). Болестта на съществото го прегърбваше като кръст с тежест, прекалено непосилна за дребничкото му тяло. Ако то умреше, неговата Голгота не би била посетена от никого, погребение нямаше да се състои, нямаше да има нито цветя, нито свещи, нито дори плач, нито една сълза... Светът няма да разбере и да тъжи за смъртта на мъничето, но ще се сгромоляса под нейната тежест, с цялата си многолюдност и просторност, ще стане съвсем пуст и страшен. Тогава пустинята, обградена от сребърната гора и от тъмната река, може би ще се превърне в последния, но пресъхващ оазис на Земята.
***
Сега напускам пустинята. Записах набързо тази история и си тръгвам, въпреки че знам – след като тръгна ще забравя всичко: и съществото, и пустошта, гората, реката и пътя до тук. Но няма да го запиша. Не, няма... Защото светът си има своите тайни. Защото неговите обитатели ще стигнат сами до тук, ако го заслужават и ако все още си спомнят поне частица от това място. Но аз няма да покажа пътя на хората.

Виолета Андреева Георгиева – ГПЧЕ „Петър Богдан"

Баналното за мен: отделям време на приятелите и седя с часове пред компютъра.
Специалното: обичам да оставам вкъщи сама със себе си. Да чуя мислите си.
Най-много харесвам в себе си съчетанието от двете динамични и „страстни" зодии – Стрелец и Скорпион. Те разкриват истинската ми същност.
Казано накратко: екстремен човек с влечение към забавното и опасното.

„Това, което приемаме като основание за живот е в същото време великолепно основание за смърт."

Албер Камю

Възможно ли е един само един единствен ден да промени един цял човешки възглед за живота и смъртта. Да, това е напълно възможно. От къде знам ли? Ами, това се случи с мен.
23 ноември-за някой обикновен ден, за мен-денят, в който съм родена и по някаква случайност 17 години след това се превръща в ден, в който светът на пълна точност, светът, изпълнен с изчисления, триъгълници и ромбове се превърна в един харизматичен свят, свят, пълен с мистика и въпроси. Да, триъгълниците изчезнаха и бяха заменени с "облаци". Пълно преобръщане на възгледа не само за живота, но и за смъртта.
Животът от биологична форма на материята и времето до саморазрушаване на материята се превърна в мисия или в живот-мисия, свързан с откриване на значимостта на личността и ползотворността на скритите в нея идеи. Какво се случи? Дали не преживях и аз Ясперсовата идея за гранична ситуация?
Смъртта от прекратяване на живота и най-голям страх се превърна в нещо нищожно в сравнение с откритата мисия и защита на идеите.
Сама за себе си открих на кое държа в живота и кое е това, което сякаш премахна екзистенциалния ми страх от смъртта, а именно прозрението за лична мисия. С откриването обаче на тази мисия животът сякаш ме изправи пред нова преграда, нова гранична ситуация, която трябваше да премина, за да продължа нататък. Наложи се да избирам между две неща, които бяха важни за мен и сякаш се сблъскаха с огромна сила, а аз останах безучастна и исках само да разбера кое е оцеляло, за да го приема като свой избор.
И точно тогава отново бях изненадана, защото тези две съществени за мен основания се сляха и допълниха едно друго. Говоря от една страна за това, че съм доброволец в Червен кръст – символ на помощ и съпричастност към другите и от друга страна за философията и конкретно за втория кръг на олимпиадата по философия, а философията знаете, че е водеща до опознаването на света и опит за разрешаване парадоксите на човешкото същетсвуване. Това станаха двете основни сили, придаващи смисъл на живота ми. Чрез тях аз открих себе си, чрез тях постигах разбиране за себе си. И в един момент не трябваше да избирам, вече бях преминала изпитанието и бях разкрила многообразието и огромния избор от неща, за които си струва да живееш. И в един момент беше изчезнало първоначалното отчаяние и объркване, породено от сблъсъка, бях забравила за смъртта като изход, защото животът ми бе открил своя смисъл, бях намерила моя си мисия.
Бихте реагирали, че звуча натрапчиво или досадно, но нали всички сме тук, за да представим заниманията си по философия?! Всъщност заниманията ми с философия изпълват ума и ежедневието ми. Безпокойството на живеенето се снема чрез размисъла и търсене отговор на изпречващи се въпроси: трябва ли да се концентрирам само в мига; доколко важно е бъдещето, но нали то е несигурно и в известен смисъл е нищо, как да пресметна неговата значимост и т.н. Чета Албер Камю.
Питам се дали Камю е изходил от конкретен, за да види живота и смъртта като лица на една и съща монета? Не, не мога да ви кажа.
Но не отдавна аз, моите съученици, училището ни, града бяха разтърсени от един пример. Пример за това как основанията за живот се трансформират в основания за смърт. И в сърцата ни все още е ясно видима, болезнена и пронизваща причината за случилото се. Това е случка, която за дълго ще остави болезнена рана в сърцата на много хора, случка, показваща как една любов от радост в живота може да се превърне в грозна и безсмислена причина за една неочаквана смърт.
Момиче и момче, безумно влюбени. Той-наркоман, тя-ангелът, който се опитва да го спаси. И както винаги се случва, откривайки любовта на живота си човек, забравя всичко, започва да мисли, че е безсмъртен и че може да променя хората, задълбочава се вярата му в доброто. Осъзнава важността и собствената си значимост за живота на един човек. Усеща се на мястото си сред изпитанията на ежедневието. Очите му се разтварят само за красотата на света и затварят за грозотата: за недостатъците, за конфликтите, за различията и смята, че е защитен завинаги. Но не е така. Когато обичаме ние сме най-податливи и непредпазливи. Обичта е нещото, което ни разчувства и осмисля живота ни, но тя оголва човекът и го прави уязвим; любовта, се оказа, може и да убива.
На тази убийствена и грозна любов стана жертва едно момиче, което най-малко от всеки друг заслужаваше това, едно момиче, един талант, който може би би могъл да даде много на света. Но това едва ли някога ще се разбере. Всичко е свършено, загубено и смачкано от нежните, но безмилостни ръце на любовта. И как завърши това?
С куршум в главата, неочаквано, страшно и безцеремонно, с една дума смърт или изваждане от любовния унес. Шокът е повсеместен, да, защото осъзнаваме, че смъртта винаги идва ненавреме. Колкото и да се мъчим да се подготвим за нея, тя се крие и ни изненадва точно тогава, когато човек иска да каже и направи толкова много неща, иска да се радва и да живее. Но така или иначе смъртта ще дойде и както винаги не навреме, нека да не я предизвикваме преждевременно.
Самото основание за живот придобива сигурност и значимост на фона на смъртта и тогава трябва да се откажем от нея в името на живота или в случая с „Момичето" изпитанието на основанието съвпада с ненавременен отказ от живота. Но дали наистина сме готови за такъв избор? Обмисляме ли го предварително или реагираме светкавично в самия момент?
Интересен е фактът, че за да осъзнаем всичко казано до тук трябва да се/да сме се сблъскали със смъртта, за да успеем да потвърдим мисленето за мисия в живота и да повярваме в основанията си.
Нашето поколение е отдадено на търсене – на себе си чрез успешна реализация. Но достатъчно ли е това? Един такъв ужасяващ случай го събуди от унеса, но като че ли не за дълго време.
Сходна идея разкрива в „Чумата" Албер Камю, поставяйки един град пред заплахата от унищожение. Хората започват да усещат живота и да търсят свое основание, за да успеят да го осмислят и концентрирано да го преживеят, за да да умрат спокойни. Изправени пред неумолимостта на чумата те забравят ежедневните си неволи и се научават да ценят мига.
Е, да се върна отново към собственото ми Аз – себе си.
В началото объркването ме завладя и сякаш се усъмних, че сама за себе си съм открила мисията, основата, осмисляща живота ми. Може би се бях заблудила?! И тогава прозрях, че именно моята мисия ме е подтикнала да използвам засиления субективизъм при разработката на тази тема. Успях да го преживея! Вече знам основанието си за живот, а именно философията като наука. Науката, водеща деня ми, но и тази, която успя да изпие до последна капка жизнените ми сили. Науката, която е готова да ме предаде в ръцете на смъртта в мига, в които се откажа от нея, науката, подмамила ме да мисля, че няма изход, че няма да се справя, науката, която ме накара да искам само да се предам и най-после всичко да свърши. Край! Точка.